Дмитрий Юровски е най-младият член на фамилния диригентски клан Юровски. Началото идва от бащата, известния в близкото минало Михаил Юровски, по-големият брат Владимир прави впечатляваща кариера: в момента е шеф-диригент и артистичен директор на Радиосимфоничния оркестър – Берлин и генерален музикален директор на Баварската държавна опера. На първия пост замести Марек Яновски, на втория – Кирил Петренко. Кариерата на Дмитрий, по-малкия брат, външно е по-скромна – в момента той е художествен ръководител на Новосибилския тетаър за опера и балет, а от 2011 година е главен диригент на Кралската фламандкска опера в Антверпен и Гент, също и главен диригент на Симфоничния оркестър на Москва “Руска филхармония”. С този оркестър той гостува през 2013 година на фестивала “Мартенски музикални дни” и си спомням, че не реагирах позитивно. Но въпреки това реших да чуя дебюта му пред Софийската филхармония (2.02.) с музика от Вагнер (първа част) и Рихард Щраус (втора част)
Прелюдът към “Нюрнбергските майстори-певци” често подвежда дииригенти и състави – дори и най-известни, с парадното си, тържествено начало, с което може да се маркира общо взето характера на целия прелюд и да го направи порядъчно монотонен. Достатъчно е обаче диригентът да напусне маршовия характер и да извади всички онези малки, елегантни, наситени с красота подробности, които Вагнер леко е завоалирал. Може би като диригент той самият е поставил подобна задача пред колегите си в бъдеще. Юровски балансира великолепно двете музикални сфери на пиесата – “занаятчийската” и лиричната, изпълнявайки всеки знак от партитурата извънредно досконално, от което тя заблестя, завибрира. Освен това диригентът получи от оркестъра звук, благороден във форте, интензивен в пиано, събран ансамблово и впечатляващо колоритен. Юровски очевидно е диригент който, макар и на гастрол, съумява да внуши на музикантите от оркестъра да се слушат един друг и това веднага се отразява великолепно на общото качество на оркестровия звук. Втората пиеса от Вагнер бе финалът на “Залезът на боговете” със заключителния, изпълнен с трагична обреченост, предсмъртен монолог на Брюнхилде. Тук солистка бе Любов Стучевская – руско сопрано с впечатляваща международна кариера, много активна и в опери на Вагнер. Известно е, че партията на Брюнхилде е тежка партия, изисква силно драматичен, обемен, мощен и същевременно гъвкав, подвижен глас. Може би нямаше добра вечер Стучевская, но гласът й някак потъна в оркестровата тъкан, въпреки че диригентът сериозно се съобразяваше с нея, като поддържаше определено благоприятна звукова среда по време на изпълнението. Но, за съжаление публиката не можа да преживее цялостния драматизъм на финалния монолог, да усети фаталната обреченост на героинята, с чиято смърт драматургът Вагнер завършва своята митологична музикална приказка. Тук ми се иска да отбележа и твърде недостатъчните бележки в програмата към концерта (автор Аделина Александрова) за този финален откъс от “Залезът на боговете”, в които дори не бе споменато, че монологът е на Брюнхилде, какво съдържа и каква е драматургичната му функция. А място в програмата за малко по-съществен и подробен разказ за този откъс имаше. Не знам каква част от публиката познаваше операта, допускам малка, защото тя посрещна изпълнението на Стучевская с бурни овации. Въпреки че същността му бе твърде далеч от внушението, което предполага финалът не само на операта, но и на тетралогията на Вагнер.
За сметка на това прочитът на Юровски на симфоничната поема на Рихард Щраус “Тъй рече Заратустра”, която прозвуча във втората част на концерта, бе същинската, бих добавила, невероятна кулминация на концерта. Това бе дълбоко музикално преживяване. Тук диригентът се разгърна като забележителен музикант, способен да излее вдъхновено формата с оркестъра, който дирижира, да реализира органично музикалното движение, подчертавайки всеки негов импулс, всеки детайл в партитурата на Щраус. Оркестърът му реагираше със съвършен професионален инстинкт, подреден идеално в комплицирания текст на композитора. Цялата негова извънредност блесна в музикалното движение, което Юровски реализира в една завършена цялост – с великолепно дозиран в обема си и динамиката си звук, с артикулиране на основни поанти в структурата, на всеки неин дял с деликатно формулираната програмна идея. Щеше да бъде полезно за днешния български слушател за слуховото разчитане на поемата в текста към програмата да се съобщят авторските заглавия на осемте дяла след въведението, които определят, фиксират, поясняват характера на тематизма и трансформациите му. В интерпретацията на Юровски нямаше пренебрегнат детайл; всеки движещ импулс бе използван за разгръщането на творбата. Щедрият, богат оркестров почерк на композитора бе експониран с великолепно слухово въображение, но и с необходимата дисциплинираност по отношение на фразирането, на динамичните му трансформации, с една рядко чувана гъвкавост в разпределението на ролите на отделните групи и, съответно, в тембровите залежи, съдържащи се в съотношенията между тях, и в сгъстяването и разреждането на инструменталните пластове, които ги структурират. Забележителна бе тази постоянно поддържана флуидност в изпълнението на фактурните трансформации, при фокусирането върху хармоничните идеи или върху движението от кулминация до кулминация. Забележително бе също съчетанието между перманентното състояниие на възбуда на интуицията, но разположена в лоното на неопровергаемата логика в градирането на импулсите във формата. Не знам доколко публиката разбра на какъв тип мощно, могъщо възкресение на творбата присъства, но факт е, че тишината в залата бе от тези, редките, когато се разбира, че и най-неопитният слушател усеща, че присъства на голямо събитие.